| За себе си:
| Не вярвах в любовта...
Не и в тази,която изпитвах някога към теб.
Не и в тази,която събира хората до края на дните им-и в
безлунните нощи,и в неслънчевите дни,в болката и в радостта
в полета и в падението.
Не и в тази,която те кара да желаеш цял живот да държиш
ръцете на един човек,да заспиваш до него всяка нощ.Да го
търсиш в цялото си отредено време на земята и дори да го
намериш,тя да не те обича по същия начин.
Тази любов ,която те зарежда с желанието да я слушаш
безкрайни часове,да вярваш в я и да знаеш,че и двата ви
живота взети заедно няма да ви стигнат.
Да жадуваш вечно прегръдките и нищо земно да не ви
разделя.
Онази любов,която те кара да плачеш,когато я изпращаш с
дъжда,която ви закриля докато танцувате върху лунната
светлина.Онази любов,за която не трябват думи,а само
вдъхновение...
И когато е така-светът е само за двама.Тя е света...
Любовта,за която се хвърляш в огъня,за която си готов на
всичко.
Тази любов не е за хората-тя е изцяло магия...
Не зная дали ти или аз ще я срещнем някога.Ти вярваш в
нея.Аз-не.
А обичал ли си някога така?Така,че нищо да не може да
спре полетът,към тaзи,която обичаш?Обичал ли си с тази
любов?Кълнял ли си се с всички думи и във всичко?Крещял ли
си от болка?Умирал ли си с мълчанието?Молил ли си се на
колене да те пощадят-теб и тази любов?
Аз обичах някога така!
И сега съм обречен да не мога да обичам...Никога пак
така...
Ала сега всичко е минало.
Не вярвам в тази любов!
А друга няма |
